Този разказ е продължение на темата за бита и традициите на българите, които живеят по билото на Стара планина през първата половина на XX век. 

На първи март денят започвал с изчистване на цялата къщата, за да бъдат всички здрави. Както на Игнажден, се следяло кой ще бъде първият гостенин. Ако бил с добър полез, през годината имало повече животни и повече мляко. Ако дойдел човек с лош полез, сиренето щяло да става на дупки.

Мартеници носели само жените, момичетата и животните от женски пол – най-важно било да се завържат мартенички на тези, на които предстои да раждат. На агънцата се завързвали като герданче, а на теленцата – конците се заплитали в опашката. 

Обикновено червената прежда се подготвяла още през предходната година – когато давали бяла прежда за боядисване. От две кълба прежда – бяло и червено, се навивало общо кълбо, в което двата цвята са усукани един около друг. За тази цел се използвало ръчно пресуквало – дървено пособие, което представлява дървен прът, в единия край на който има дървено колело с улей – прилича на пумпал. На върха на другия край на пръта има забит закривен гвоздей, около който се завързвала преждата, след което се прекарвала през улея на колелото. После преждата се закачала на гвоздей, забит на греда на тавана и кълбото се пускало на земята. Жената държала този край на преждата, сядала и търкулвала пресуквалото по крака си. То падало и започвало да се върти във въздуха, пресуквайки преждата. Преди да започнело да се върти наобратно, пресуканата прежда се навивала на пръстите на ръката. Началото на непресуканата прежда се закрепвало отново на гвоздейчето, а пресуканата се навивала на пръта на пресуквалото, а след това – на кълбо. Когато дойдела Баба Марта, изваждали кълбото и си нарязвали мартенички – парче от усуканата прежда, колкото за гривна. Задължително се вържели на лявата ръка – на страната на сърцето. Не се разменяли мартеници, както днес, а само се разглеждали – очевидно добре усуканата и равна нишка била белег за майсторлъка на всяка жена. 

На първи март в семействата, в които имало малки деца, се внимавало водата да не заври, за да не се попари това, което расте – малкото дете, животните, растенията. В бяло калайдисано бакраче – в което се доели овцете, се стопляла вода, за да се изкъпе детето и да му се изперат дрешките. На този ден не се използвали черни съдове, за да няма главня по пшеницата. Яденето се приготвяло от предния ден. 

Също на първи март яйцата, които се събирали за Великден, се преброявали, и с игла, в която е вдяната мартеница, се почуквало по всяко от тях – за да се люпят пиленцата. 

Високо в планината нямало щъркели, затова мартениците задължително се носели до Благовещение. Тогава ги сваляли и от животните. Завързвали ги на цъфнало дръвче – обикновено на дрян, защото цъфтял най-напред, като изричали следните думи: „Бабо Марто, дай ми здраве през годината. Както е бял и червен конецът, така да съм бяла и червена и аз.“ На Благовещение ядели осолена риба, като храната също се приготвяла от предния ден. Не се шиело, не се предяло, не се плетяло, защото иначе змиите щели да се оплетат в краката на хората. Във всяка къща се кладял огън, който се поддържал през целия ден, и всички членове на семейството го прескачали. Най-напред се запалвал един парцал и с него човек правел осморки около краката си, за да не среща змии. След това с този парцал се обикаляло около цялата къща, като задължително трябвало той да докосва земята – за да не влизат змии в нея. После парцалът се хвърлял в огъня, за да изгори напълно. 

За първи март децата в училище трябвало да научат стихчето „Минзухарко братко“ на Стоян Дринов, което рецитирали на празника. Тази детска творба е написана още в началото на миналия век и е позната на всички и днес. Нека си я припомним отново! Нека да си направим и мартеници – така се запазва и предава богатото наследство на българската култура от поколение на поколение! 

МИНЗУХАРКО, БРАТКО

Минзухарко, братко,

имаш ли си татко,

тебе да обича?

Как се той нарича?

- Имах... ех, почина

скоро - таз година.

Сечко се зовеше

много лошав беше.

- Минзухарко братко,

като нямаш татко,

имаш ли пък майка,

за теб да се вайка?

- Мащеха ми й майка,

тя за мен не вайка,

нито ме обича -

Марта се нарича.

- Минзухарко братко,

като нямаш татко,

като нямаш майка,

за теб да се вайка,

имаш ли сестриче,

тебе да обича?

- Бялото кокиче

е на мен сестриче,

с него ние двама

сме без татко, мама.

Две деца сиротни,

още безимотни;

с него си дружиме,

с него се тешиме.