По това време полковник Петър Димков е командир на 21-ва средногорска дружина, разположена в Карлово. Всеки ден минава пеша или с файтон из калните улички на градеца. Ето какво си спомня оттогава: “Мене сърцето ме болеше, като минавах край пустия буренясал двор на Левски, край бащината му къща, по-точно покрай руините на тази свята къща.” Тихомълком Общинският съвет в Карлово взема решение да разшири една улица, и то по посока на двора и къщата на Левски, а не на другата страна, където е имотът на виден карловски политик. И точно тогава в града пристига първият български киноартист и кинорежисьор Васил Гендов, за да снима филма “Бунтът на робите” – една прослава на Апостола. Идва екипът на Гендов. Пита той за приятели, за познати. Среща все угрижени хора, които му казват: “Ако ще снимаш, снимай по-скоро, докато не са заличили двора и къщата на Левски.” Изуменият Гендов отива в общината. Кмета го няма, но заместникът му, влиятелен местен политик, е там. Известният вече в страната Васил Гендов се представя, артистично и със самочувствие пита вярно ли е това, което се говори из града; пита кой им дава правото да вършат такова престъпление; пита не се ли боят, че ще се превърнат в карловските “херостратовци”. Оня дори не го изслушва, казва само че решението е в сила и че скоро – днес или утре, ще бъде изпълнено. И го изгонва от кабинета си. Можем да си представим покрусения актьор на тротоара пред общината – как хапе устни, как скубе от безсилие косите си, как клокочи гневът му, а идеята за прослава на Апостола буквално отива “на кино”. И тогава Гендов се сеща, че войската в Карлово се командва от Петър Димков, с когото преди време са го запознали близки приятели. Когато дотичва в казармите разтреперан и запъхтян, когато разказва на пресекулки какво се готви в града, полковникът скача и отсича: “Само тая няма да стане!” После заедно с Гендов се мятат на файтона и препускат до общината. Кметът се е скрил някъде и ще се крие, докато всичко свърши. Щом разбира от заместник-кмета, че общинарите са решени още същия ден да приведат безумната си идея в действие, Димков грабва телефона от бюрото му, върти в казармата и нарежда на дежурния офицер веднага да изпрати дванайсет войници в пълно бойно снаряжение, които да застанат около къщата на Левски и ако някой от общинарите се приближи, да стрелят “на месо”. Представете си картината: стоят тия момчета със заредено оръжие и затъкнати щикове, стоят като дванайсетте апостоли около къщата на Апостола на свободата и ще стоят там, докато отмине бурята и всичко утихне. Години наред за тази случка се водят дискусии в печата – кое как е било, кой какво казал, какви намерения имал и т.н. Не им се ще на карловци да признаят, че някакви си пришълци са спасили къщата на оня, който е най-голямата им гордост пред България и пред света. Вярно е, съществували са и намерения и даже планове, и организационни комитети за реставрирането на този дом, но в един момент всичко това е отстъпило назад – идват времена, в които стремително растат апетитът, алчността, наглостта на властниците. И тогава всичко е възможно... Васил Гендов оставя доста артистични и фриволни спомени за случката. Димков я споменава пред тоя и оня като упрек за ненаситна алчност, но никога не парадира със заслугите си. А всъщност Петър Димков не само спасява от разрушаване къщата на Левски, но организира и акция за нейното възстановяване. Със замаха на пълководец той поема лична отговорност, изпраща на строежа каруци, дърводелци, отпуска парични средства и материали, предназначени за постройка на военен клуб. И търси стари майстори, строили къщи преди Освобождението, за да запазят стила на онова време. По съвет на майсторите Димков разпраща глашатаи из околните селища, които бият барабаните и съобщават, че се заменя нова дограма за старовремска, нови цигли за стари керемиди, чамови греди за стари дъбови или букови. Цялото население от Карлово и околноститe се втурва да помогне. Много от хората носят и не искат да им се заменя или плаща. Чак когато става на 92 – три години преди да си отиде от този свят, – ненадминатият народен лечител сякаш преосмисля тази история. И разказът му, навярно от мъдростта на годините, придобива нов смисъл и значение; изтъква не него, а други хора; иска да ни каже нещо повече. “Една вечер при мене дойдоха петима стари турци начело с един учител – много мъдър турчин, карловец, над сто години може би имаше. Той каза така: “Щом ще се прави къщата на Левски, да дадем и ние като карловци, каквото можем. Защото той не бе враг на турския народ, а на бейовете, на изедниците. И събрахме помежду си тези пари и ви ги даваме да ги употребите както знаете вие.” И ми подава една голяма кесия, а в нея 18 000 лева. Дар за къщата на Левски. Още повече се изненадах, когато веднъж ми съобщиха, че иска да ме види ходжата. Помислих, че войниците са направили някоя пакост и е дошъл да се жалва. А той пристъпи, извади една стара кърпа, на девет възела вързана, и в самия й край две-три златни монети. И вика: “Дойдох да помогна и аз.” Като му знаех вярата, аз се позасмях и казах: Ами че той беше ваш враг бе, ходжа. А човекът отвърна: “Героите никога не са врагове.” Когато вече привършвахме работата, дойде друг стар турчин и каза: “Ашколсун, добре сте направили къщата, точно такава си беше. Но къде е бояджийницата на Иван Кунчев?” Казах му, че не знам да е имало бояджийница. “Имаше, рече, помня я. Защото и аз бях бояджия.” И ни я описа цялата. По негов терк я направихме. Той дори ни даде “такъма”, каза кое как е било, кое къде да се постави. И ето – всичко бе готово. Така, като помагаха добри българи, добри турци, въобще добри хора, из руините израсна къщата на Левски, която и днес, и винаги ще тачим и ще пристъпваме към нея като на поклонение.” Тук бихме могли да спрем и да помълчим, но трябва да кажем още няколко думи. Тъй като е трябвало да се действа бързо и на мига, никоя от заповедите на Димков не била съгласувана с военното министерство. Санкциите не закъсняват – той е подведен под отговорност и предаден на военен съд. Главното обвинение е, че похарчил неправомерно парите, предназначени за строежа на военен клуб, и че не уведомил за това висшестоящите. Тогава се намесва друг патриот – генерал Ватев, който заявява, че ако за такива действия трябва да се чака разрешение, България отдавна да е заличена от земната карта. Делото е прекратено, но полковник Петър Димков е запомнен където трябва като непокорен офицер, в чието поведение има твърде много предизвикателство.



***

Източник: http://bolgari.net/1933_g____kak_biaxa_spaseni_dvoryt_i_kyshtata_na_vasil_levski-h-216.html