Евгения Илиева – Лепавцова е български художник, педагог и изследовател, посветила живота си на дейност, която подпомага българската култура. В един момент е учител в Стара Загора, в следващия момент прави самостоятелна изложба в Германия, а след това обикаля из българските земи като художник в Етнографския музей и Етнографския институт към БАН. Запаметява чрез четката си множество моменти от българската култура, като много голяма част от дейността ѝ е събрана в издание на БАН „Българските народни носии“ – крупен труд от 4 тома в съавторство със ст. н. с. Мария Велева. Този труд днес е високо ценен! След себе си освен това 4-томно издание оставя и хиляди рисунки, ескизи за сценографски продукти, маслени портрети на личности като Хаджидимитров, ген. Радецки и др. За богатството, което оставя след себе си, Етнографският музей в Стара Загора пише: „цели екипи на Народния етнографски музей и Етнографският институт към Българска академия на науките с години трудно ще могат да обхванат“.

Евгения Илиева – Лепавцова е родом от Стара Загора, където е родена на 7 април /25 март/ 1895 г. Родът Лепавцови идва от Прилепско, а що се отнася до етимология на думата – най-вероятно идва от „леп“, което значи хубав… Завършва девическото училище в Стара Загора през 1912 г. Веднага става учител в с. Любеново, Старозагорско. През 1913 г. е приета в софийското Художествено индустриално училище /днес Художествена академия/.

Уви, започва Първата световна война и тя прекъсва обучението си там. Животът я връща отново в Стара Загора, където до 1918 г. преподава в Първа старозагорска смесена гимназия. Следващите две години, т.е. от 1919 до 1920 г. тя отново е в Художествената академия, където завършва „пълния курс на специалност „живопис“. 1920 г. създава и първия си автопортрет. Нейни преподаватели и вдъхновители през този период са проф. Иван Мърквичка и проф. Стефан Иванов. 1921 г. става редовен учител в девическото училище в Стара Загора, което завършва преди няколко години. Учителства и в Бургаската девическа гимназия и старозагорската мъжка гимназия.

На 8 януари 1923 г. организира изложба в малкия салон на дружество „Театър“ заедно с Васил Маринов. Казва се, че „за пръв път в Стара Загора жена художник бива толкова ласкаво приета“. През 1924 г. следва още една изложба, но този път с Александър Мутафов, който е известен майстор на морския пейзаж. По време на първата изложба на Евгения, майсторът на морски пейзаж се впечатлява. В същата 1924 г. Евгения става и член на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив. На следващата година амбициозната и осъзналата, че „същинските уроци на живописта са в европейските галерии“ заминава за Виена. Години по-късно на 11 март 1930 г. участва в колективната изложба, организирана от Васил Маринов, Васил Костакев и Васил Тодоров. Творбите, които създава, а те не са малко, сътворява следствие от престоя си във Виена, в Музея на история на изкуството и вдъхновението и умението, които получава там. Творбите, които представя на изложбата през 1930 г. са на родителите си, на Никола Кофухаров, на К. Алтъпармаков, на Стефан Лепацов и на „Македонката“ – известна нейна творба. До 1933 г. тя е учител, а след това става художник на свободна практика. През 1934 г. реди самостоятелна изложба.

Три години по-късно обаче се връща към учителството по финансови причини. Така до 1940 г. преподава отново в Старозагорската девическа гимназия. В този период рисува пейзажи от Велико Търново, Ловеч, Копривщица, лазарки, задявки, вретенарки, тъкачки и др. 1940 г. е командирован художник по българските национални носии в Народния етнографски музей в София, а 1941 г. става редовен сътрудник на Етнографския музей. В този момент започва да живее в София. С това започва и вторият /условен/ период в творческата ѝ дейност.

През същата 1941 г. се случва и друго важно събития за нея – тя е назначена като художник в Етнографския музей и Етнографския институт към БАН. Пътува много и рисува. Изучава българската носия и е пресъздава на платното си с четка в ръка. Така през 1942 г. организира втора самостоятелна изложба, но не в София, България, а във Франкфурт, Германия. Показва емоция в картините си. Те изобразяват моми и невести, както и пейзажи от Котел, Гюмюрджина, Родопите и Охрид.

Третата самостоятелна и голяма изложба за нея е през 1947 г., но вече в София и уредена от Етнографския музей. Показва акварели и рисунки на български носии от цялата страна. Изведнъж етногрфаският материал, който е събрала, става наистина голям!

През 1958 г. се пенсионира, но не спира да развива себе си. Изследователската ѝ дейност също не стихва. Цялата информация, която е събирала постоянно през годините, трябва да бъде обработена и систематизирана. Така на бял свят излиза издание на БАН „Българските народни носии“ – крупен труд от 4 тома в съавторство със ст. н. с. Мария Велева. За този голям труд Художествената галерия в Стара Загора пише: „И до днес в тази област подобно издание няма и надали то би могло да бъде допълнено с нещо принципно ново. Няма историк, а още по-малко етнограф, който би могъл да работи в областта си без него.“ На 14 май 1981 г. Евгения почива в София, а почти 100 години по-късно по случай рождението на тази трудолюбива и отдадена българка Старозагорската художествена галерия представя голяма изложба, „която маркира основните направления на иначе огромното ѝ художествено наследство“.

След себе си българската Евгения Илиева – Лепацова оставя едно богатство, което си отива с хората. Но Евгения го запаметява и позвалява на нас – хората от XXI в. да се докоснем до един вече почти, ако не изцяло изчезнал свят. Да се докоснем до нещо, което не може да се върне…

• Евгения Илиева – Лепацова /1895-1981/