През 1810 г. - по време на поредната руско-османска война, в Стара Загора се ражда Александър Стоилов Боев, известен по-късно като Александър Екзарх. Семейството му е заможно и много държи на възпитанието му, поради което го изпраща да учи във фанариотската академия в Букурещ. В главния град на Влашко той се запознава с постиженията на европейската култура и наука, като решава да продължи своето образование в Хабсбургската монархия - в Букурещ.

На 26-годишна възраст заминава за Париж, където следва математика, а в последствие завършва медицина с помощта на стипендия от османското правителство. Въпреки дългия си живот в емиграция, Екзарх не спира да се интересува от положението на своите събратя в Османската империя. С риск за работата си като аташе в османското посолство, той написва “Мемоар” до представителите на Великите сили в Париж, в който настоява за политическа автономия на българските земи в империята, и съдейства за разкриването на насилието над българите по време на Нишкото въстание от 1841 г.

През 1846 година заминава за Лондон, където провежда лични срещи с видни общественици и издава на английски брошурата “Гласът на България”. Това му спечелва голяма популярност и Александър Боев е приет на аудиенция лично от руския цар Николай I в Петербург. Нравствените качества на българина правят впечатление на царя и той му поверява разпределението на част от руските парични помощи за българите.

В края на 1847 г. Екзарх пристига в Цариград е дейно се включва в живота на цариградските българи и в инициативата за отварянето на български храм край Босфора. Неговото присъствие дава тласък на развитието на църковния въпрос, но все пак ръководната роля остава в ръцете на княз Стефан Богориди. Александър се отдава на просветителска дейност, като в продължение на години издава влиятелния български “Цариградски вестник”.

През 1866 г. Екзарх заминава за Париж, където е назначен за служител в турското посолство, продължавайки обаче да отстоява българските национални интереси. По време на дипломатическата обиколка на Марко Балабанов и Драган Цанков след Априлското въстание, старозагорецът подкрепя мисията им и прави всичко възможно, за да им осигури достъп до видни представители на френското общество.

След Берлинския конгрес Александър Екзарх преценява, че е достоен да бъде избран за първи български княз и официално издига своята кандидатура. Въпреки доброто му образование и заслугите, които има за привличането на европейското внимание върху положението на българите в Османската империя, кандидатурата дори не е подложена на обсъждане и гласуване в Първото Велико Народно събрание в Търново. Депутатите предпочитат князът да е чужденец и да има подкрепата на царя-освободител Александър II.

Александър Екзарх умира на 27 септември 1891 г. в София, след като става свидетел на Съединението на Княжество България и Източна Румелия и успехите на българското просветно дело в Македония и Тракия. Той е един от първите български възрожденци, които успяват да станат част от европейската интелигенция и получават достъп до видни представители на европейското общество.