Униатското движение в българските земи се разгръща след прокламирането на Хатихумаюна от султан Абдул Меджид пред 1856 година. Основен негов инициатор е Драган Цанков, чиято просветителска дейност стои в основата на успехите на униатите. Сложна и изпълнена с противоречия личност, чрез вестник „България” той успява да събуди борческия дух сред българите, ясно очертава проблемите пред тях и посочва конкретни стъпки за решението им. Според него единственото спасение за българския народ е в признаването на върховенството на Римската църква, което ще го приобщи към западната цивилизация и ще улесни националното му възраждане. Дръзкият език и пуританският начин на живот на Цанков привличат много българи на страната на унията, а вестник „България” се превръща в основен информатор на българите, далеч превъзхождащ конкурентите си „Цариградски вестник” и „Български книжици”.

Значителна е и ролята на западния мисионер и ръководител на мисията на Лазаристите в империята Евгений Боре. Ловък дипломат, притежаващ голямо политическо влияние в империята, той дава неоценима помощ на Драган Цанков в борбата срещу руските агенти и православните дейци, а неговото политическо влияние помага за благосклонното отношение на Високата порта към униатския проект.

Така на 18.XII.1860 година в дома на апостолическия викарий архиепископ Брунони, в присъствието на армено-католическия патриарх Антоан Хасун, привържениците на съединението с Рим тържествено заявяват своето искане. По-малко от месец след това папа Пий IX изпраща послание до българите, с което ги приобщава към Католическата църква при пълното запазване на традиционните им ритуали. Актът се ползва със симпатия от Високата порта и много скоро е издадено султанско ираде, с което се дава възможност за организиране на канцелария, имаща право да издава пътни тескерета и да общува директно със светската власт. Тук се забелязва разликата в отношението на Високата порта към униатското движение и към движението за отделяне от Цариградската патриаршия на православните дейци, което въпреки своята много по-голяма масовост всеки път получава твърдия отказ на правителството за отделяне от Вселенската църква.

Успехите на униатите не спират до тук, българска делегация е официално поканена в Рим, където лично папата ръкополага архимандрит Йосиф Соколски за „архиепископ и апостолически наместник на съединените българи“. На 1.VI.1861 година султан Абдул Меджид издава берат, с който признава архиепископ Йосиф Соколски на миллет-баши на съединените българи. Българските униати постигат всички цели на църковното движение – независима родна йерархия, директно представителство пред Портата, административна власт, богослужение на български език. Много скоро обаче движението започва своя залез поради дълбоко вкоренената православна вяра в българите и острото противопоставяне на православните дейци в столицата, подкрепяни от руските дипломатически представители. С помощта на Петко Славейков и Найден Геров Русия успява да отстрани Йосиф Соколски от Цариград, който завършва живота си в изгнание в Русия.

В научната литература въпросът дали той доброволно напуска османската столица или е бил отвлечен от Русия е дискусионен, но има сигурни данни, че сътрудниците за отстраняването му са наградени от руския император. Според списъците на униатската цариградска община броят на униатите преди отвличането на Йосиф Соколски възлиза на 14 500 души, а след това се срива до 2000. Дори и данните да не са преувеличени, става ясно, че движението, дори и по времето на най-големите си успехи, обхваща една много малка част от българския народ.