"След дълги очаквания, най-после дойде очаквания момент. Цели 35 години минаха от като се освободи България. В разстоянието на тоя период се издигна много в очите на официална и прогресивна Европа. В срещи, изложби, посещения на царските дворове сродни на царя ни, това тя го доказа документално. България направи небивал прогрес. Всички сили - материални и духовни, които беха заприщени цели 500 год[ини], се освободиха и развързаха от нашата освободителка, се развиха докрай и достигнаха завидно епогея. Обаче Македония и Одринско оставаха да пъшкат под турско иго, да теглят черно робство. В последно време, това бе преди 10 год[ини] от днес, Европа взе да се вслушва в гласа на македонския роб. Тя стана некак хуманна, по-християнска. И по тоя причина имахме "Ревелска среща", Мюрщерски реформи, а най-после среща в Балморал. Всичко това бе план, обмисляне начин как да се тури край на македонското тегло. Българските вестници, които напоследък станаха тъй изобилни, като гъби на пролетно време, подемаха въпроса за свободата на Македония, разискваха го, настояваха да му се тури край. От там аз разсъждавах, че края, фаталния момент на Турция иди и наближава. Всека слава има и падане. Всеко начало има и край. И мислях, че времето е близо, като ще се поведат българските войски към Родопите и Македония, гдето до капка кръв ще се бият лъвове. Една неделя преди 17 септември 1912 г., когато в Шумен имаше големи крепостни маневри, на които сам Царя взе лично участие ведно с принцовете Бориса и Кирила, политическия небосклон се бе тъй затъмнил, гаче ли се намирахме пред гръм и катастрофи. Поне това тъй ми се виждаше от вестниците. И тогава беха станали именно Кочанските и Скопските кланета. Между другари, па и пред жената, аз казвах: - Ще се иде. Ще се колят турци. Ще се гърмят патрони. Ще се бием като лъвове срещу турците. Ще си върнем 500 год[ини] робство. Не зная как патриотическото ми чувство тогава тъй че много напрегнато, че съвестта ми, разума ми в своите функции оставаха назад. Аз малко мислех за жена и деца, за приятели. Аз исках да ида, да си изпълня дълга и се върна отново при тех и да живея тих и спокоен живот. Даже жена ми, като всека жена тя ми противопоставяше, не искаше да чуе дума от устата ми за война и победи. Тя не искаше да ме пусне. Такава е психологията на жената. И сигур, ако управляваха света жени, немаше да има войни. Поне това мен тъй ми се струва. Затова аз като че ли предчувствувах, че ще има скоро мобилизация. И бързах да си приготвя за семейството най-необходимото. Бързах да приготвя и пчелите си за зимуване. И на 17 септемврий - понеделник след обед, аз отидох с Флорка (дъщеря на Ив. Дочев) на пчелина на работа около пчелите. До 6 часа почти работих. Месата ме заболеха. Бех капнал от умора. Едва стигнах до гарата. Виждах, че мъчно ще стигна до дома. Затова пазарих едни файтон до дома за 50 ст. Щом се качих и файтонджията...се обърна назад и ми казва: - Знаеш ли новината? Има обща мобилизация в цела България. Би се барабан в 4 ½ часа. Аз изтръпнах. Студена пот ме обзе. Рукнаха сума мисли в главата ми. И даже пребледнех. Щом стигнах в дома и жена ми потвърди същото. Нея вечер ядох не сладко и с охота. Също и спането ми бе не добро през нощта. Още сутринта на 18 с. м. като пуснах църква, аз се отправих за див[изионната] болница да видя какво да приготвям за мобилизацията. Там ме посрещна г-н д-р Медникаров и ми каза да взема: Епатрихил, Фалон, кръст, причастии и пр. и да заема местото си. Върнах се у дома. Жена ми приготви дрехи за пътуване. Взех принадлежности от църквата, опаковах ги в сандък и с файтон ги донесох у див[изионната] болница. Там се срещнах с отците: Манджиев от Варна, Иванов от Е. Джумая, Ванчев от с. Златица, Караманов от с. Мурадалари, Денко от Провадия и др. Всички ние се гледахме в очите с болезност. Всички ние се гледахме в очите с болезненост. Всеки от нас чувствуваше едно неловко състояние. Изпитваше часове на мъка."

***

На снимката: Радко Дачев Радков (първият отдясно наляво, прав, цял ръст, цивилно облекло) със своето семейство в с. Писанец, Русенско, 1899 г. Източник: ДА-Шумен. Ф. 619 К, оп. 1, а.е. 137.

• "Сага за Балканската война. Дневник на свещеник Иван Дочев". София: "Изток-Запад", 2012, 23-24.