Пътят на моя род към Русе е дълъг и изпълнен с перипетии - огледало на турбулентната история, изживяна от българския народ през последния век и половина. Ще започна с първите няколко парченца от пъзела, който този проект ме мотивира да започна да редя.

Всъщност историите и на двете разклонения на бащиния ми род започват началото си от югоизточна България - Нова Загора и Елхово. А причината да се преместят към Вятово, по средата между Русе и Разград, е проста - войни и революции. По време на борбите за национално освобождение, Велко Дачев Тишев - чичо на прадядо ми Митю - става хайдутин. Той бяга от родното си място, след като се изправя срещу местния паша, който отвлича девойки от околността за да си направи харем. Пресича Дунава, само за да се завърне през 1966 г. с четата на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Дядо Жельо. В следващото десетилетие историята му се губи, но по време на Априлското въстание той се завръща в България, този път като знаменосец на четата на Таньо Войвода. Четата е единствената друга, освен Ботевата, която влиза в страната по време на бунта. За разлика от Ботевата чета обаче, мъжете на Таньо не са облечени в парадни униформи и не преминават реката по светло. Но, за жалост, точно както четата на поета, и тяхната не успява да постигне своите цели - желание за въстание по Делиорманския край няма. След над 200-километров преход в посока югозапад, четата е разбита при „Керчан баир“ при село Араплар, днешно Априлово. Тишев, макар и ранен, успява да избяга и стига до Котел, където обаче е заловен от потеря. Изпратен е на заточение в Одрин, но успява да убеди заптиетата, че е мирен човек от Карлово. В крайна сметка успява да ги убеди да го пуснат, но с това бойния му поход не приключва - той се включва в Шеста дружина на Опълчението и на следващата година преминава Дунава отново - този път за да участва в почти всички значими боеве на опълченците.

След Освобождението той се жени в Чирпан, но търговията с тютюн, с която се занимава, не успява. Заедно с брат си (бащата на прадядо ми Митю) и жена си идва във Вятово, където е оземлен като поборник. Умира на 10 октомври 1921 г.

От другата страна - съпругата на въпросния Митю - има своята тежка история на бежанец от родното място. Гица се жени на 16 г. за Митю, след като заедно с майка си - Величка - и двете ѝ сестри се местят във Вятово в края на Първата световна война. Причината да напуснат родното място е смъртта на съпруга ѝ - Колю. Той участва във трите воини от 1913г. до 1916 г., когато се връща ранен от фронта, а скоро след това - умира от костна туберколоза.

Вторият брак на Величка я води в ново село, при мъж-вдовец, който сам има 6 деца. Правят и още едно, с което домочадието се увеличава до 10 души. Това, което ме впечатлява безкрайно много за Величка, е как, за да издържа семейството си, купува шевна машина “Сингер”, с която шие дрехите на съселяните си, за да издържа семейството си. Точно 100 г. по късно, тази машина е все още вкъщи и на нея шие вече четвръто поколение от семейството ни. Може би е време и аз, като представител на петото поколение, да се науча да я използвам.

Преплитащите се съдби на двете семейства са само една част от историята на рода ми. Благодарение на тази инициатива аз се мотивирах да проследя и другите корени, които водят към моят живот. Историите за рода на баба ми от Елховския край (твърди се, че и от двете страни родовете са били заможни - Чиракови и Арабаджиеви). Историите от страната на другите ми баба и дядо…

Обещавам да допълня тези истории много скоро. Защото, макар и обикновени, те се вплитат в историята на България и ми помагат да разбера защо съм тръгнал от там, откъдето съм. И накъде трябва да вървя от тук нататък.